Съединението на България – 6ти септември

Съединението на България с Източна Румелия

Несправедливите решения на Берлинския конгрес от 01 (13) юли 1878 г. предизвикват съпротива във всички български земи. Най-активна е Източна Румелия, която се стреми към обединение с Княжество България.

С Съединението на Княжество България и Източна Румелия на практика в една държава се събира голяма част от българския народ – хора, които се чувстват наследници на древна и славна държава. Едва постигнали свободата си през 1878 година, нашите предци преживяват горчивината на Берлинския договор: в името на чужди геополитически сметки той разделя и разпокъсва младата, още неукрепнала България.

През април 1880 г. в София пристигат Константин Величков и Димитър Наумов от Източна Румелия, за да преговарят с правителството. Двете страни се разбират така: Княжеството поема дипломатическата подготовка, а дейците от автономната област – организирането на Съединението отвътре.

Само месец по-късно, на 17 и 18 май 1880 г., в Сливен е учреден Централен таен комитет, оглавен от Константин Величков.

Към Лондон тръгва мисия, която да проучи какво мислят там по българския въпрос.

В началото на 1884 г. консерваторите от Източна Румелия пращат при Великите сили делегация с ръководители Иван Гешов и Христо Христов, но там я приемат студено.

Насилията на турците в началото на 1885 г. дават нов подтик на движението. На 10 февруари в Пловдив е основан Таен революционен македонски комитет, който по-късно става Български таен централен революционен комитет начело със Захарий Стоянов.

Размириците в Голямо Конаре, Пазарджик, Панагюрище и в други български селища в крайна сметка довеждат до обединението на двете области. Всички тези действия се ръководят от Българския таен централен революционен комитет, който от пролетта на 1885 г. разгръща широка агитация за Съединението. Макар Великите сили да са против, а решенията на Берлинския конгрес да сочат друго, българите успяват да постигнат целта си с завидно дипломатическо умение.

БТЦРК се учи от опита на БРЦК в Букурещ. В цяла Южна България възникват местни комитети, които работят ръка за ръка с македонските дружества в Княжеството. Организират се митинги и демонстрации, излизат чети. Скоро обаче става ясно, че моментът за въстание в Македония още не е настъпил.

На съвещание в с. Дермендере (днес с. Първенец, Пловдивско) на 25 и 26 юли 1885 г. БТЦРК взема решение да се премине към съединение с Княжеството под покровителството на княз Александър Батенберг.

„..Нека Бог ни бъде на помощ в това нужно и велико предприятие!“ – с тези думи князът призовава народа от двете страни на Балкана да подкрепи святото дело на Съединението и да не жали сили и жертви за единството и независимостта на отечеството.

Из манифеста на княз Александър I Батенберг

Към делото се присъединяват и офицери – сред тях майорите Данаил Николаев, Райчо Николов и Димитър Филов. Подготвя се план Пловдив да бъде завзет.

Първи се вдигат панагюрци, а БТЦРК зове към незабавни действия. Към Пловдив потеглят хиляди въстаници от Пазарджик, Чирпан и Асеновградско.

От с. Голямо Конаре (днешния град Съединение) към Пловдив тръгва и въоръжената чета на Продан Тишков – Чардафон. Пред нея се вее знамето на Съединението, ушито собственоръчно от годеницата му Недялка Шилева.

Рано сутринта на 6 септември 1885 г. въстаниците заедно с войската, водена от майор Данаил Николаев, задържат Гавраил Кръстевич – областния управител и османски губернатор в Пловдив. Той възкликва: „Аз съм българин, и аз съм за Съединението!”.

Новината събужда огромно въодушевление и хората застават зад Княжеството. На 8 септември Александър I обнародва прокламация и се провъзгласява за „княз на Северна и Южна България“. В нея той съобщава, че на 6 септември жителите на Източна Румелия са свалили досегашното управление, избрали са временно правителство, обявили са Съединението с Княжеството и единодушно са го „прогласили за Княз и на тая област“.

Д-р Георги Странски съставя ново правителство, което официално прогласява Съединението на Източна Румелия с Княжество България.

Съединението тепърва трябва да бъде признато от света и опазено, затова новата власт обявява военно положение и мобилизация.

Есента на 1885 г. донася бляскавите победи в Сръбско-българската война – с тях България отстоява Съединението.