Легенди за Андреевден

Легенди за Андреевден – 30 ноември

На 30 ноември Българската православна църква почита паметта на Свети Апостол Андрей, наричан още Първозвани, понеже пръв сред 12-те апостола е повикан да тръгне след Исус Христос.

В българския народен календар празникът е известен като Андреевден, традиционен празник, посветен на мечката, наричан още Мечкинден. В народната митология за него има интересни легенди.

Според една от тях Свети Андрей живеел като отшелник в планината, обработвайки малка нива, но един ден мечка изяла вола му. Тогава светецът се разгневил и впрегнал мечката в ралото и изорал земята. Оттогава се вярва, че Св. Андрей е повелител на дивите животни, господар на мечките и се явява пред хората, яхнал мечка, за да прогони зимата и дългите нощи.

Друго предание разказва, че Св. Андрей единствен от апостолите нямал празник, та възседнал една мечка и отишъл при Бога. Господ му казал

„Който тебе не празнува, да го язди твоя кон“.

Затова в определени региони на България традициите и обичаите на този ден са свързани с умилостивяване на мечката, за която нашите деди са вярвали, че им носи здраве.

Тя била на висока почит, понеже е враг на вълците, които нападат хората и стадата. Вярва се, че на този ден мечката обикаля къщите и ако не са й приготвили храна, изяжда децата, затова се вари царевица, която тя много харесва.

На този ден се разказва и легенда, в която белобрад старец наказва зла мащеха, като превръща завареното й момиче в златно, а родното й – в голяма черна мечка.

Както повечето празници в народния календар, и този е свързан с последователността на сезоните, бележи началото на зимата. Традициите и обредите му са смесица от езически и християнски ритуали, свързани с надеждата за по-лека зима, за запазване на реколтата, за щедра стопанска година.

Според народното поверие от 30 ноември денят започва да расте /„наедрява“/ „колкото просено зърно“, а слънцето да помръдва „както пиле в яйце“. Затова в народната традиция този ден се нарича още Едрей, Едринден. В тази връзка народът ни отбелязва Андреевден като празник на семето /зърното/ – символ на плодородието, с него именно са свързани и редица обичаи за празника.

В различните краища на България се нарича още Андреювден, Андрея, Ендрин, Ъдрей, Едревдън или Дрейовден.

С надеждата за плодородие е свързана традицията /обредната практика/ в навечерието на празника да се варят в ново гърне различни зърна – царевица (sanovnik.at, отваря се в нов раздел), жито (sanovnik.at, отваря се в нов раздел), грах (sanovnik.at, отваря се в нов раздел), фасул (sanovnik.at, отваря се в нов раздел), леща (sanovnik.at, отваря се в нов раздел) или всичко, което се сее на нивата. Това се прави, за да едреят посевите, тъй както наедряват сварените зърна, за да бъде годината плодотворна и богата.

Рано преди изгрев слънце най-възрастната жена в дома взема шепа от сварените зърна – царевични, според поверието, и ги хвърля нагоре в комина с думите:

„На ти, мечко, сварен кукуруз, да не ядеш суровия и да не ядеш човеците и стоката!“

като вярва, че „мечки няма да газят нивите и да пакостят на хората“. След това всеки член от семейството хвърля по малко в комина, за „да израснат посевите високи“.

Останалото количество се слага на трапезата – хапнат всички, дава се и на домашните животни, за да бъдат плодовити. В някои краища на България част от варивото се раздава за здраве и берекет из махалата, а на други места не изваждат храната от дома, за да не изнесат плодородието.

На особена почит на този ден са младите булки, които го празнуват, очаквайки също плодородие и здраве – да нарастват като деня и семената, да пълнеят с новите рожби, да раждат здрави и хубави деца.